Приключенията на Николета 18

Здравейте приятелки, Не писах от доста време, за което се извинявам, но имах много задачи напоследък. Знам, че не е извинение, но … Иначе нещата, които ме вълнуват не са се променили – всичко, свързано с мода, BDSM, феминизация и най-вече чорапогащници. Дори сега е над 30 градуса навън, а аз съм с 40 Den и ми е добре. Без чорапогащник се чувствам безпомощна. Скоро имах няколко видеочата, при които бях облечена с рокли, обута с токчета и гримирана, като за бал. Уви принцове нямаше, а също и принцеси, с които да си поклюкарим по женски. Ако някой има желание можем да измислим нещо. Иска ми се и да поизляза, но не знам кога – все още е толкова светло… Накратко това е за мен, продължавам и с 18-а част от разказа, дано ви хареса: Нямах представа колко време ще съм вързана. Ани едва ли щеше да се появи, а и след реакцията й от преди малко нямах и желание да я виждам. Единствено оставаха Таня и Руми, но преди сутринта едва ли щяха да се появят. А положението ми започна да става нетърпимо. Опитвах се да раздвижвам краката и ръцете ми, но игличките от схващането бяха толкова болезнени, че се отказах. Дишах трудно, корсетът и позата по корем ме оставяха без дъх. А по телевизора ревютата се сменяха едно след друго – момичетата бяха толкова слаби и грациозни, дали щях да бъда като тях някой ден... След известно време (по мои сметки около час след като Ани и майка й излязоха) звънна GSM-ът ми. Бях го оставила на масата и надигайки глава успях да видя, че звъни Таня. Изненадах се - как си представяше да вдигна предвид позата. Дори да се изтъркалях от дивана нямаше как да го бутна от масата. Но телефонът продължаваше да звъни. Минаха минути, мелодията не спираше. Вече започнах да си мисля, че това е някакво допълнително наказание. В този момент чух как външната врата се отключва. Изтръпнах, очаквайки да влезе Ани, но не, оказа се майка й. Влизайки в хола дребната съседка ми се усмихна и вдигна телефона. Вече знаех какво ще последва - наказание за неразрешен контакт. Все пак се заслушах в разговора. Ирина се представи и се извини, че вдига тя телефона. След това обясни, че изглеждам много зле и има опасност да колабирам. Изненадващо тя остави GSM-а на масата и отново ми се усмихна: "Ники, Таня се съгласи да те развържа за малко." И за моя радост се зае да развързва възела, който свързваше стегнатите на глезените крака и белезниците на ръцете. Беше болезнено, но съвсем скоро усилията й се увенчаха с успех. "Няма да ти махам въжето на краката, а за белезниците ключето е у Ани", извини ми се тя. Благодарих й, докато краката и ръцете ми се възстановяваха. Ирина седна до мен, погали ме по главата и ми каза: "Знам, че не ти е лесно, мила. Тръгнала си по тежък и дълъг път. Дано не съжаляваш." Зарадвах се на това, че седна до мен, защото най-после имах с кого да поговоря (с Таня беше немислимо, а Руми и Ани сякаш не се вълнуваха толкова от моите мисли и чувства). Така реших да излея душата си пред Ирина, която познавах едва от два часа: "Много искам да съм жена - живея с тази мечта още от пубертета, когато по улиците се разхождаха девойки по лъскави чорапогащници. Ох, как исках да съм като тях. Започнах да крада бельо от жените в семейството ми на 13 години. Мастурбирах в чорапогащниците на майка ми, вадех сутиени от кофите с пране и ги слагах. Прочитах и препрочитах всички женски списания вкъщи. След това се сдобих с мои дрехи - чорапи и чорапогащи. И въжета. Ходех на училище с женските дрехи под моите и поглъщах съученичките с очи. Ох, как исках да съм жена..." Разплаках се, толкова силни бяха чувствата и спомените ми. Съседката слушаше мълчаливо, а когато потекоха сълзите ми взе главата си в скута си и промълви: "О, Ники, няма надежда за теб...." "Защо?", попитах още хлипайки. "Ти си родена за робиня, а истинските господари, каквато безспорно е Таня, изпитват най-голямо удоволствие да пречупват хората, да смазват волята и съпротивата им. А ти, тъй като мечтаеш точно за това не приемаш униженията и мъченията за нещо необичайно. И следователно Таня и другите ще правят наистина ужасяващи неща с теб, за да те видят плачеща и молеща." След монолога на Ирина и двете замълчахме - всяка беше потънала в собствения си свят от надежди и страхове. Стояхме безмълвни поне десетина минути, след което съседката и вече приятелка промълви: "Ники, тръгвам, трябва да те вържа отново, така обещах на Таня." Разплаках се отново. "Не плачи, миличка, ще те завържа на леглото ти, ела там ще е по-добре." Все още вързана и подскачайки отидох до спалнята. Руми махна кувертюрата на леглото и отмести одеялото. Показа ми да легна в средата му обърната настрани, като след това събра ръцете ми зад гърба и завърза белезниците за въжето, стягащо глезените ми - беше доста по-отпуснато от варианта на Ани, но все пак не можех да се освободя сама. "На леглото можеш да се търкаляш от страничната поза, в която си в момента, на корем. Така ще можеш да се раздвижваш. Хайде лека нощ, ще ти спра лампата, за да поспиш." "Благодаря ти, Ирина, ти си истинска приятелка", отговорих й докато се намествах. А тя се разплака и излезе. Целувки Niki